Истинска любов

В тишината сърцето говори несвързано.

Произнася думи без смисъл,

сякаш винаги са нямали стойност.

Бях на десет, слаб и рижав...

С лунички бях в големия черен буик,

а тя седна до едно момче с вратовръзка

и отпиваха нещо пред дрогерията.

През сламка.

Няма нищо по-добро

от тази Красота.

Това спира сърцето ти.

Успокоява кръвта и преставаш да дишаш.

Кара да се чувстваш мръсен, нуждаещ се от топла вана.

Подпрян на телефонния стълб я погледнах.

Мислех, че ще умра, ако ме види.

Как бих могъл да съществувам в същия свят с тази яркост?

Две години по-късно тя се усмихна. На мен.

Назова моето име. Мислех, че ще се събудя.

Големите ѝ братя вървяха с криви колене.

От много яздене те бяха ненадеждни.

Разсказваха вицове в бръснарницата и нямаха работа.

Техният баща е това, което се нарича пияница.

Но каквото и да беше, той си остана на третия етаж

от голямата бяла ферма

под двадесет и пет годишните кленове.

Той никога не слезе. Те му носеха всичко.

Тогава не знаех какво е това залог.

Жена му беше добра християнка и се молеше.

Когато дъщерята се омъжи, старецът слезе.

Косата - на бяла опашка, жълта плетена риза.

Синовете го подкрепяха да види сватбата.

Гравираните покани бяха според модата.

Мислех. Плачех. Лежах в леглото през онази нощ.

И си помислих дали тя ще плаче като ѝ правят нещо.

Ипотеката бе изплатена. Последната дума беше прошепната.

Тя никога не се е върна при това семейство.

Сякаш отлетя.

Никой вече не носи такива блестящи ботуши.

Но знам, че тя е красива завинаги

и живее в хубава къща някъде далеч.

А веднъж тя каза моето име.

Дори не предполагах, че го знае.