ДОМ

Живях на края на града,

като улична лампа, на която никой

не сменя крушката.

Паяжината държеше стените заедно,

а потта – нашите споени длани.

В преображенията на несръчно зиданите камъни

криех плюшеното мече,

спасявайки го от съня.

Денонощно съживявах прага,

връщайки се като пчела, която

винаги се връща към предишния цвят.

Беше мир когато напуснах дома:

отхапаната ябълка не беше потъмняла,

на писмото имаше марка със стара напусната къща.

Към тихите простори от раждането си се движа

и под мен полепват празнини,

като сняг, който не знае дали на земята

или на въздуха принадлежи.