НЕ ЗНАЯ

Далечни са всички къщи, които сънувам,

далечни са гласовете на майка ми, която ме вика

за вечеря, а аз тичам към житните полета.

Далечни сме ние, като топка, която изпуска гола

и отива към небето, живи сме,

като термометър, който е точен само тогава, когато

погледнем към него.

Далечната реалност ежедневно ме изпитва,

като непознат пътник, който ме буди на половината път

с въпроса „Този ли е автобусът?”,

а аз му отговарям „Да”, но си мисля „Не зная”,

не зная къде са градовете на твоите дядовци,

които искат да напуснат всички открити болести

и лекарствата, които съдържат търпение.

Сънувам къща на хълма на нашите копнежи,

за да виждам как вълните на морето чертаят

кардиограмата на нашите падения и любови,

как хората вярват, за да не потънат,

и крачат, за да не бъдат забравени.

Далечни са всички колиби, в които се криехме от дъжда

и от болката на сърните, умиращи пред очите на ловците,

които бяха повече самотни, отколкото гладни.

Далечният миг ежедневно ми поставя въпроса

„Този ли е прозорецът? Този ли е животът?”, а аз му отговарям

„Да”, а всъщност „Не зная”, не зная кога

птиците ще проговорят, без да кажат „Небе”.