Корабът на семейство Алварес

Търси я цял месец. Обикаляше всяко кътче в Хавана – всеки магазин, всяка дрогерия, всяко кафене и всеки ресторант, влезе във всеки бар и във всяко учреждение. Спираше хоратапо улиците и я описваше. И продължаваше нататък. Панталоните му добиха цвета на прашните улици привечер, ризата му бе изтъняла от жежкото слънце и дъжда, който го брулеше, обувките му се прокъсаха като на последния скитник в света. Ядеше, когато гладът го подгони, и спеше, където го

настигне сънят – откри удобството на ожулените пейки по булевардите и мекия заслон на тревата под дърветата в парковете; пиеше вода от каменните чешмички и от улуците на къщите. Нея Я нямаше.

Когато отвори вратата на дома си и с мъка се добра до жълтото канапе пред телевизора, усети, че някой бе идвал. Обонянието му се бе изострило като при животните. Който и да беше, Лазаро нямаше сили да се повдигне. Затвори очи и

потъна в най-дълбокия си сън от 40 години насам.

Щом се събуди, видя София да стърчи над него. Беше с нова светлосиня рокля, която прозираше на светлината и открояваше едрите є бедра. Замижа и погледна отново, за да се увери, че жена му е тук.

– Тук ли си, София? – попита за още по-голяма сигурност.

– Аз винаги съм била тук, любов моя – каза тя и приседна до него. На масата беше оставила две чаши с текила.

– А децата?

– Децата се приготвят за път – кратко отвърна тя и побутна питието към него. Трябва да ти кажа нещо, Лазаро.

– Да – изпъна се той, както правеше винаги, щом усетеше твърда нотка в гласа ѝ.

– Ти не си мъж, Лазаро Алварес – издуха дима като удивителна след думите си.

– Щом искаш, ще изпия наведнъж текилата – съгласи се той и посегна към чашата. Ръката ѝ го спря.

– Остави това. Все някой трябва да пие текила като тебе, за да се знае, че има мъже и мъже. Съжалявам те не за това, че изчезна, любов моя, а за това, че се върна. Ти дори не можеш да заявиш явно, че нямаш нужда от нас – не защото те е страх от мен, а защото не си сигурен дали изобщо имаш нужда от себе си. Ти си една мъгла, Лазаро. 40 години вървиш през хората и те вървят през теб – и не можете да се докоснете. Само аз успях да отмъкна от живота ти няколко месеца – толкова, колкото да родя трите ни дъщери. Остани със себе си, Лазаро Алварес. Аз тръгвам.

София се разтвори във въздуха като спукан сапунен мехур и отлетя. Натам е България, каза си мъжът и се размърда.

Обиколи стаята на дъщерите си, спалнята и кухнята – единственото, което откри, беше албумът и рисунка на най-малката, върху която пишеше: С обич за татко, от Мелиса.

– Не можех да ги спра – каза по-късно след четвъртия ром Лазаро на Тони.

– Сигурно ти липсват? – предпазливо попита барманът.

– Трябва да се науча да живея.

– Аз се научих, когато загубих 10 сантиметра от крака си.

– Значи аз съм по-добре. Липсват ми само осем години от живота...

И Кери, искаше да добави, но се спря. Не беше сигурен.<