Корабът на семейство Алварес

угла красавица с устни, начервени като зарево над Сиера Маестра. Въздухът се разлюля и до Лазаро достигна тихото ухание на анемонии. Искаше да попита коя е тази жена, откъде идва и къде отива, но усещането, че е забравил думите, го връхлетя като ураган.

– Тони, любов моя, как съм се затъжила за твоите целувки... – стресна го гласът на жената и той едва успя да я открие във вихрушката от нахлулата в тялото му страст.

– Слушай, Кери, къде изчезна, по дяволите? Можеше поне да се обадиш, когато си тръгна. – Барманът се бе обърнал срещу нея и разсърдено махаше с ръце. Изглеждаха твърде смешно отстрани. Кери беше с десетина сантиметра по-висока от Тони и с двайсетина години по-млада от него.

– Не можех, любов моя... Как можех да зная, че ще ме няма толкова време... – Тя разпери ръце и обгърна с тях бармана.

Устните ѝ оставиха отпечатъка си върху челото на мъжа. На Лазаро му се стори, че тези устни сега ще докоснат и него...

Беше неприлично да стои още в кръчмата – но му беше толкова хубаво. Струваше му се, че през последните осем години не е излизал оттук. Опита да стане, но кракът му висеше в пространството, без да го слуша. Не можеше да открие пода. Тони и Кери се целуваха зад барплота като последната двойка на света.

Когато Лазаро влезе в дома си, София се събуди и скочи от канапето.

– Слушай, Лазаро, къде изчезна по дяволите? Можеше да се обадиш...

– ...когато си тръгна... – продължи репликата мъжът и се разсмя тихичко. Беше чул това някъде... София стоеше срещу него като току-що разкрития коз на режисьора, който след 128 серии се сеща за забравена героиня. Тя непременно ще обърне сюжета.

– Не сега, София, остави ме да се легна – изфъфли мъжът и понечи да я заобиколи.

Беше направил две крачки напред, когато зад гърба си чу нещо да пада. Обърна се и видя на пода да лежи албумът от първите им съвместни години. Не беше го отварял повече от шест години. София бе отпуснала ръцете си тежко до тялото, главата ѝ висеше встрани, а между краката ѝ бавно се промушваше среднощният хавански вятър.

Струваше му се, че стоят така цяла вечност. Можеше ли да мръдне напред или назад?

– Да си лягаме – каза кротко и краката му го отведоха с последни сили до спалнята.

Не помнеше как бе заспал и кога. Не помнеше и какво бе сънувал. Но сутринта, когато отвори очи и не откри София до себе си, помисли, че всичко е както през последните осем години. Щеше да стане, да се измие, да закуси и да тръгне за

работа.

„Лазаро, ти си лош човек“ – разчете на масата във всекидневната ситния почерк на София. Нямаше нито закуска, нито жена, нито деца наоколо...

Мъжът нахлузи дрехите си и излезе от къщата.

Прибираше се веднага след като звънецът в службата му подскажеше, че е дошъл краят на работния ден. Четеше вестника си и гледаше новините пред неизменната двойна текила. Заспиваше и се събуждаше съвсем точно, без да усети липсата на своето семейство. На петия ден, когато