Корабът на семейство Алварес

– Истинските мъже пият текилата на един дъх – казваше София и обръщаше останалата част от питието. После намигаше зад диоптрите си и полюшвайки ханш, се отправяше към спалнята.

Беше се научила да върви като истинска кубинка – гърбът ѝ оставаше изправен, докато бедрата пренасяха плавно тежестта на заоблените ѝ задни части отляво надясно, отдясно наляво и отново, и отново, подобно пясъчен часовник на

кокили. Не че София не притежаваше хубаво тяло, но под съвсем крехката ѝ талия ханшът се издуваше като прекалено голям балон.

– Това е, защото ти родих три чудесни деца – усмихваше се София, когато в редките им любовни нощи той бродеше с длан по хълмовете ѝ.

– Разбира се, любов моя – отвръщаше мъжът и вината за несъбудената любовна страст го връхлиташе като мъртво вълнение.

Един ден Лазаро не се прибра след работа. София поглеждаше три пъти часовника си и три пъти сърцето ѝ се преобръщаше в гърдите. Изгледа всички сериали, пожела на момичетата лека нощ, изпи три текили, изпуши единайсет цигари и почти заспа на канапето, изтощена от напрежение и смътни страхове.

Лазаро просто не искаше да се прибере.

Седеше в малката задимена кръчмичка на Тони – там, където се пресичаха 11-а и 22-ра улица, пред очите му преминаваше животът на града – бърз и бавен, усмихнат и намръщен, влюбен и разлюбен. Но той, Лазаро Алварес, 39-годишен инженер в Емпреса де Хидроекономиа, беше извън играта.

През тези часове мъжът нито веднъж не си спомни за София и трите си дъщери, нито за къщата с всекидневната колкото тенис игрище. Само за миг до него достигна вкусът на крокодилското месо, току-що изядено на вечеря. Трябваше да повърне някъде.

– Ей, омбре, не знам дали е от рома, който наливаш, но ме хвана морската болест – засмя се смутено Лазаро, защото никога не му се бе случвало да говори така с барман.

Срамуваше се, че може да се изпусне дори върху плота, за който лактите му бяха залепнали.

– Всички казват така – отвърна му Тони и тропна обратно питието пред клиента си. – Никога не връщай на бармана започнатата си чаша – заключи мъдро.

– Не зная какво ми говориш, приятелю, дори не зная защо съм тук, а още по-интересно е, че не искам да си спомня кой съм, откъде съм и всичко останало...

– Мисля, че ти трябва момиче – усмихна му се Тони.

– Момиче ли каза? Вече съм забравил как се прави това с момичетата, ще се проваля.

Тони го измери с полуприсвити очи – мъжът срещу него изглеждаше добре за възрастта си, косата му стоеше на мястото си, бакенбардите леко покриваха скулите му, като на младия Елвис, кубинските момичета харесваха плътни устни като неговите... Ако можеше Лазаро да има всичко това...

– Слушай, кабалиеро, защо не опиташ? – подбутна го по лакътя мъжът.

– А ти защо не опиташ? – допи последната глътка от коктейла Лазаро.

В този момент вратата се отвори и през нея влетя см