Корабът на семейство Алварес

И така както не бе сигурен нито в себе си, нито в света, който населяваше, Лазаро Алварес излезе от кръчмата и потъна в нощта.

Следващите осем години от живота му изминаха равно, съвсем като предишните. Без емоции. Дамаската на сини квадратчета се изтърка съвсем, жълтото канапе доби цвета на забравена от бога луна, телевизорът бучеше, крановете капеха, а по стените на двете душкабини се бяха образували безбройни като паяжини жълтокафяви пластове.

Щом навън станеше 15 градуса и хаванският вятър отвееше обратно към Маями мирисът на плажно масло и загорели момичета, Лазаро изваждаше от гардероба шлифера си и сутрин го обличаше точно преди да излезе от дома си, а вечер го събличаше и грижливо го оставяше на същата дървена закачалка, която София бе отредила за него преди толкова много години. А когато в службата му някой го питаше „Какво прави жена ти, Лазаро?, той продължаваше да отговаря усмихнато: „Благодаря ти, приятелю, гледа телевизор и пуши, много е започнала да пуши София“. „А дъщерите ти, Лазаро, да не ги омъжваш вече?“ – „Какво говорите, приятели, те са още малки момичета. Особено Мелиса е твърде малка за подобни неща, те още закусват филии с конфитюр и пият мляко след вечеря, за каква женитба, по дяволите, сте се разприказвали...“

И колегите му се усмихваха и го отминаваха, защото, както се разбираше, нищо не можеше да разклати спокойния кораб на семейство Алварес под небето на Хавана.