Проблемът за живота, литературната творба и изкуството

ното е възможно благодарение на писмата, дневниците и други изявления на В. Улф, но към тях е редно изследователят да проявява известна дистанция и скептицизъм, защото В. Улф е не просто автор и критик, а и човек, който непрекъснато търси, изследва, сравнява. Което предполага определени експерименти дори с биографичното. Иначе нямаше в романа да присъства закачливата препратка към биографичния литературен подход на Сен Бьов (Бьоф) чрез задушеното бьоф ан доб.

            Необходимостта на Вирджиния да бъде във всички, които пърхат като пеперуди, задвижени в кръг около мисис Рамзи, е израз на желанието ѝ да получи умножена грижата, която мисис Рамзи дава на всеки един от тях. И така, чрез разпиляването е сякаш по-лесно, за да не се чувства виновна, може би, че ограбва някого или нещо, но и за да запази и така необходимата за романа, а вероятно и за съзнанието, дистанция. Дистанция, подсказваща трудността да наречеш някого или нещо свое. Затова мисис Рамзи си остава мисис Рамзи, разделена от невидимата бразда на дистанцията, а не „майка ми”, „моята майка”, както вероятно Вирджиния е копнеела да я назове. Тази граница вероятно е причина да се случи и това, което М. Николчина описва като разсичане на две на думата „Майка” от Ур-паузата, при описанието на нощна пеперуда (Moth-er) в „Един ненаписан роман”, който е нещо като проект на „Към Фара”[xv]. Преминавайки границата отвъд с помощта на времето, с което е озаглавила Втора част на романа, В. Улф запазва дистанцията чрез Лили, която достига до Фара чрез близките на мисис Рамзи. Близките на мисис Рамзи са метафори, чрез които Лили-Вирджиния достига по-близо и безболезнено до майката. Но във финала стремежът е не просто към мисис Рамзи, а към Фара, който освен че е символ на светлина и на постигнато сякаш спокойствие, има фалическа форма и подсказва че В. Улф не се е стремила просто към майка си, а към майката, която ще я закриля като заместител на бащата. Липсата на бащинска близост и закрила е изтласкала нуждата и търсенето на обич и внимание към майката. Ето защо фигурата не просто на майката, а на архаичната майка е основен символ-знак, постигнат чрез различни алюзии в романа.

       „Към Фара”  може да се разглежда метафорично като поезия, симфония и научен експеримент. Като поезия- защото разгръщането на сюжета е симетрично разположено от редуващи се и затварящи се една в друга рамки около център в средата, представян чрез различни метафори- тунел, лабиринт, бездна, вътрешност на пашкул, на чорап и др. В поетичен аспект тази бездна може да означава не връзка или преграда, а липсващ стих- цяло, поредно звено. Имен