Опрощение

- Нали ти казах, че съм от България, мадам! Каква Албания ми приказваш! – троснато и рече Росица.

- Искам компот! – още повече се заклатушка на стола старата, сякаш да потули притеснението, че е забравила, което пък едва ли осъзнаваше.

Росица не й обърна внимание този път. То нямаше и време, защото чинията се изплъзна от ръцете й и тупна в мивката на парченца.

- Ония пак се бият! Рече безразлично старицата, пътувайки из своя си свят.

„Ох, май трябва да отида на гробищата, да запаля свещичка за мама Кармен и да сменя най-после мислите си. Вече няколко пъти изпускам чиния в мивката и то все в събота” – Росица също бе в нейния си свят.

Тя преоблече старата, приготви я за сън, след това дълго остана на терасата със спомените си. Това беше нейното златно време – когато старицата спеше. Росица беше отговорен човек и се грижеше всеотдайно за новата си старица, но друго беше за нея доня Кармен. Като нея вече едва ли ще срещне.

Нощта мина в полусъница. Едва на разсъмване заспа дълбоко. Събуди се от тропот в кухнята. Скочи сънена и хукна натам, където старата имаше често навика да бърника и да прави беля.

Когато се посъвзе и разсъни, Росица се опита да си спомни – нещо беше сънувала... ами да! Мама Кармен! Същичката, с моминска усмивка, като на снимката от младостта й...

- Видях я! Видях я! – радваше се Росица и се опитваше да си спомни думите й в съня:

- Защо не ги носиш? Нали на тебе ги дадох и само ти знаеш какво да правиш с тях това й каза мама Кармен в съня.

Нищо друго не си спомняше.

- Какво ли ще да е? Нещо иска да й занеса? Какво ми е дала? Къде да й го занеса? Какво да правя?... Е, сънища! – рече полугласно, защото и без това нямаше на кого да разкаже съня си. И защъка из кухнята.

Малко преди обяд звънна мобилния й телефон.

- Ало, Росица?

- Да, моля! Кой е?

- Аз съм Хосе, братът на доня Кармен. Помните ли ме?

- Как да не ви помня! Много добре!

Росица не искаше да си спомня тази алчна мутра, дето идваше в дома на доня Кармен само на разузнаване и на погребението доведе цялото си семейство, за да грабят наследството.

- Росица, кога имате време да се срещнем? Имам нещо важно да ви кажа.

- Мога и днес. Ще ходя да пазарувам и ще отделя десетина минути, стига да са достатъчни – рече малко с досада Росица.

- Добре, когато сте готова, позвънете ми, да се разберем къде да се намерим.

„Какво ли иска пък тоя?! Странно!” – недоумяваше Росица.

На ъгъла, в началото на улицата, където всяка събота ставаше пазар, Хосе чакаше в колата си с особено вълнение и с надеждата, че най-после ще се отърве от кошмарите, които всяка нощ го будеха, не му даваха мира и съвсем го съсипаха.

...Точно на погребението на сестра си Кармен бе смъкнал от шията на Роси златния ланец и гривната от ръката й, дебели колкото един пръст, дето доня Кармен й ги бе подарила. Обвини я, че сама ги е прис