Опрощение

- Дай ми вода! – промърмори старицата.

Росица машинално подаде чаша вода, без да прекъсва мислите си.

- Остави я тука! – наставнически нареждаше старата. Тя дори не знаеше дали е жадна, но трябваше да се каже нещо от време на време.

Кротка женица, но не беше с всичкия си. Вече втори месец Росица живееше при нея, а мислите й не се откъсваха от спомените за доня Кармен. С нейната смърт Росица сякаш за втори път загуби майка си. Улови се, че по-малко се сещаше за носталгията си, отколкото за мама Кармен. От нея научи испански и толкова много неща. Обичаше да я наблюдава когато доня Кармен рисуваше, да разглежда заедно с нея новите списания... Как можа да си отиде от живота такъв човек! Не можеше да свикне с новата си господарка. Все доня Кармен беше в мислите й...

- Искам крем! – отново едва разбираемо рече старата.

- Топъл е още. Нека изстине! – Росица отговаряше, опитвайки се да си представи, че мама Кармен е до нея...

...Как хубавичко си живееха! Имаше моменти, когато и двете забравяха на каква възраст са. В началото доня Кармен беше затворена, сдържана. „Как ще живея с тази надута сеньора!” – мислеше си тогава Росица. А постепенно станаха приятелки.

- Загубих сина си, а се сдобих с дъщеря! –просълзена изрече един ден доня Кармен. Думите й бяха една дълга въздишка, събирана с години. И помоли Росица да й казва „мама”.

- Как така? Не сте ми казала, че сте имала син, мамаˊ Кармен! Какво ви е? Добре ли сте? Я да видим кръвното как е!

Росица се притесни от тези думи. Тя знаеше, че нейната сеньора е самотна възрастна госпожица. Имаше един брат, на когото всичката челяд се изсипа по-късно на погребението, за да търсят завещание и да си разделят бижута, съдове, дантелки...

А най-голямата изненада беше, че сеньората имала син.

- Но къде е? Защо не сте ми казала за него?

Росица се бе изплашила за здравето й, тези думи й се струваха неадекватни.

- То беше в моята младост. Бях силно влюбена в един човек и му се отдадох, като мислех, че ще се оженим. После той ме заряза. Да, но след време разбрах, че съм бременна. А по онова време, знаеш, това беше резил и позор. Но от родителите си това нямаше как да скрия. Тате ме заведе у моя леля, където никой не ме познаваше, докато дойде време за раждане. Дори строго ми нареди:

- Аз копелета не искам! Ей хората сега са измислили домове за такива. Няма цял живот да ти бера срамовете. И тоя ми стига.

Не можах да се противя на баща си. Бях като подплашено зайче.

Роди се при залез слънце, момченце. Видях го само веднъж – беше пухкаво и беличко, като малко бяло облаче. А с него залезе и живота ми. Дано да е попаднало в добри хора! Дали не сме се разминавали по улиците – само Бог знае...

- Там, в Албания какво готвите! Има ли такъв крем, като този, дето си ми направила? – размърда се старата на стола и отнесе мислите на Росица в друга посо