Корабът на семейство Алварес

Той имаше дом, жена и три дъщери. Живееше под небето на Хавана като истински кабалиеро. Всяка зима, щом навън станеше 15 градуса, София, неговата съпруга, изваждаше от дървения сандък шлифера му и проверяваше дали сутрин тръгва на работа с него.

– Лазаро – казваше му тя, повдигайки очилата над носа си, – не забравяй да облечеш шлифера, защото духа страхотен вятър. И докато отново се наведе към закуската, която точно в 6:30 приготвяше за децата, той вече бе нахлузил единия си ръкав.

– Довиждане, София! – провикваше се Лазаро и затваряше вратата зад себе си.

Жена му събуждаше момичетата, обличаше ги, следеше неотклонно да изяждат филиите си с масло и конфитюр и като ги шляпваше по дупето, ако се откажат по средата на закуската, ги изпращаше първо на детска градина, а след това – на училище.

После София оставаше сама в къщата – една от онези хавански къщи, с малко стълбище пред входа и парапет, с дървена врата и месингова халка на нея, с голям кръгъл звънец и табела – семейство Алварес. Помещението, в което се влизаше, щом портата се отвори, беше голямо почти колкото тенис игрище – в средата бе поставена широка четириъгълна маса без покривка, около нея се нареждаха шест

стола с дамаска на сини квадратчета. В единия ъгъл стоеше телевизор и ниско жълто канапе, срещуположната страна отвеждаше към тераса, която гледаше в задния двор – по правило мръсен и тъмен; а другите две стаи се стесняваха към отделни коридори – единия за спалнята, а другия за детската. Къщата имаше още баня с две отделни душ кабини, по две клекала, мивки и елипсовидни огледала, в които сутрин и вечер членовете на семейство Алварес се опитваха да открият себе си.

– Лазаро – сепваше го често в подобен момент София, – яденето ти съвсем изстина. Ако почакаш само още минутка, ще трябва да ядеш не телешко, а крокодилско месо.

Мъжът знаеше наизуст сравнението – първата година, когато се ожениха и жена му все още бъркаше думите, защото тя беше българка и само два месеца бе живяла в Куба, той се забавляваше съвсем искрено. Но осем години по-късно намираше репликите за доста глупави.

– Добре, любов моя – провикваше се от банята мъжът и виждаше как огледалото срещу него подигравателно се усмихва.

После той влагаше необходимото чувство, за да добие домашния си, леко строг, но добродушен вид, и се запътваше към масата. Дъщерите му отдавна бяха приключили с яденето, София седеше с гръб към него и се взираше в екрана на

телевизора, пускайки редки облачета от вечно димящата си цигара. Лазаро изяждаше крокодилското месо и обратно на всички правила, наливаше в чашата си двойна текила, която пиеше на бавни глътки, взрян в една черно-бяла фотография

над входната врата, изобразяваща младото семейство Алварес пред Капитолия.

– Ти не си истински мъж, Лазаро – почукваше го София по рамото, а острият ѝ нокът оставяше червена резка върху бялата му кожа.

– Защо, любов моя? – срещаха погледите си двамата и търсеха