Корабът на семейство Алварес

Не знаеше какво да прави с тях – никога не му се бе случвало да се грижи за каквото и да било. Тогава за първи път се запита къде е София и къде са дъщерите му. Можеше да отиде в училището им и да ги види, да разпита какво правят и къде живеят. Но не се сещаше дори къде учат. В края на петия ден го обхвана страхът. Приличаше на огромна кокарача с черна лъщяща броня, която пъпли към него и го гледа с изцъклени очи. И колкото повече приближаваше, толкова по-месесто ставаше тялото ѝ... Трябваше да бяга от нея.

Съвзе се чак когато бутна вратата на кръчмата между 11-а и 22-ра улица.

– Ей, омбре! – посрещна го Тони усмихнат и се пресегна през плота да го поздрави. Лазаро се стовари върху стола и изтри потта от челото си.

– Тук няма кокарачи, нали? – попита изтръпнал.

– Избихме ги до крак, кабалиеро – успокои го барманът и се пресегна към бутилката с ром.

Мъжът изля в гърлото си чашата и се загледа в Тони. За пръв път забелязваше, че накуцва. Вгледа се по-внимателно и разбра, че единият му крак бе по-къс с няколко сантиметра от другия. Откритието го порази. В главата му нахлу споменът за Кери, която притискаше Тони в обятията си.

– Как е тя? – чу се да пита с треперещ глас.

– Коя? – обърна се Тони.

– Нали Кери се казваше? – опита да звучи безразлично.

– Наистина ли я помниш?

– Да – простичко отговори Лазаро и подаде чашата си за второ питие.

Барманът наля и я върна. Придърпа един стол зад тезгяха и седна. Запали цигара. Беше изпушил половината от нея, когато отговори:

– Замина.

– Замина ли?

– Нали чу...

– Ами ти?

– Какво аз?

– Какво ще правиш, питам?

– Аз винаги оставам, омбре. – Пръстите му бавно смачкаха фаса в пепелника. – Трябва да има кой да налива ром на мъжете като теб – каза Тони. – Това е единственото нещо, което мога да правя.

– Ти си щастлив човек – отвърна Лазаро.

– Защо мислиш така? – взря се в очите му мъжът зад бара.

– Има толкова мъже като мен, на които трябва да наливаш ром.

Изпи втората чаша, остави четири песос и тръгна.

На следващия ден навърши 40 години. Лазаро Алварес нямаше кого да почерпи. Дори огромната кокарача с лъщящо туловище беше изчезнала. Мъжът седеше на един от шестте стола с дамаска на сини квадратчета във всекидневната, голяма колкото тенис игрище, и се опитваше да събере последните осем години от живота си.

Отброи сватбата, раждането на първото им дете, прохождането му, проговарянето, раждането на второто и третото бебе... Нищо друго не идваше в паметта му. „Тол-

кова е пусто – каза си той, – толкова е пусто, че не мога да разбера аз ли съм се изгубил от света, или светът ме е напуснал... И изведнъж реши, че трябва да Я намери. Стаята се изпълни с аромата на анемонии.

Лазаро стана и се запъти навън. Гърдите му се изпълниха със сила и той се вряза в черната нощ като пл