Париж в жълта жилетка

езрящо око, но пък какъв чар, каква прелъстителна мъдрост. Тя – с крехката си фигурка и нежни черти, присвити бадемовидни очи, предизвикателни шапки и скандално поведение. Мерло Понти ухажвал настойчиво дамите и купонясвал до зори из баровете и ресторантите, а Борис Виан забърквал алкохолните наслади и надувал своя тромпет. Кувертът бил книга под мишница. Дрескодът – разкъсана риза, черно поло и жакет. Жюлиет Греко развявала дългата си права грива и припявала с плътен глас, а текстовете й пишел самият Сартр. Всички студентки примирали от любов по него, пъшкайки над сложните съчинения на Хайдегер. Както впрочем, в началото, и самият Жан Пол. Отплесвам се и забравям за кафене Бек дьо Газ и улица Монпарнас, пропускам да опитам кайсиевите коктейли на екзистенциалистите. Равни пропорции ром, кайсиево бренди, портокалов и лимонов сок, 2 кубчета лед и, е, за глезотийка резенче ананас. Но може и без него. И дълги, дълги разговори за феноменология, битие и нищо, пол, живот и смърт. А така ми се пиеше и кафе с... философ. Въпросът за времето обаче се оказва болезнено нефилософски, а туристически.

Не сядам в бистро в Латинския квартал, пред Сорбоната, а след това на излизане от Пантеона, зяпнала от почуда, правя най-невероятната снимка в живота си. Огромна опашка от студенти се е извила пред входа на библиотеката Сен Жьоневив, някои са разпънали чадъри, стоят търпеливо по двойки и тройки, приказват си, чакат си реда. А дъждът не спира да ръми по най-парижкия начин. Публикувам я във фейсбук и никой не ми хваща вяра. Студентите ми решават, че е зловещ монтаж. Опашка пред библиотека в дъжда, стига бе!

Завивам по булеварда след авеню Расин към Театър Одеон. На едно кръстовище се натъквам на три еднакви афиша, от които ме гледа с тъжния си поглед Фредерик Бегбеде. Незнайна ръка е изподраскала афишите с маркер, като е изрисувала огромни комиксови балони, излизащи от устата му със следните послания: Нищо смислено не се лепи по стените на града. Е да! Освен някоя нецензурна дума, или някоя цица. А не е ли невероятно, че няма да се прави Акт 4-ти следващата събота, което трябва да се случи в правовата държава! И не бива да се иска изключването на недекларираните митинги! Не отиваме ли към 1 +? Тоест към една рекламирана печеливша хроника на държавата? Следва гневен подпис. Маркерът е червен, а странният комикс с главно действащо лице Бегбеде продължава: О, аз печеля много добре! А 20 млн души, които имат нужда от отопление, почивка и храна, за да оцелеят, а те? Да кажем, че съм разбрал! Прогресът е във ваши ръце. От вас зависи да отнемете привилегиите им без проливане на кръв? О, та това са същински позиви! В момента аз чета революционния манифест на жълтите жилетки. И не е никак чудно, че писателят, който саркастично възпя-охулвайки рекламното общество на спектакъла, днес протестира срещу това, че държавната машина се саморекламира. Ето я и третата реплика на гигантския стрийткомикс: état policier gaz matraque – полицейската държава е газ и палки. Св