Заек

обаче не спря. Той продължи до едно хлъзгаво надолнище, за да е сигурен, че ще остане скрит. Когато спря, въздухът му се струваше по-сладък отвсякога, въпреки че тук още смърдеше на смърт. Детето застана на страна от трупа, за който предпочиташе да не мисли. Гледаше само в невинната муцунка на кученцето.

- Денис! - Грачещ глас прониза тъпанчетата му.

Пред него отново стоеше непознатият. Но този път лукавата му усмивка липсваше. Без нея лицето му приличаше на кошмар. Кожата му беше суха и сбръчкана като стафида. Устата му беше подута, сякаш едва побираше акулските зъби. Даже белите му склери се бяха превърнали в празни, черни петна.

- Какво не ти е наред, а? - продължи той. - Беше на ей толкова най-накрая да покажеш, че не си някакъв слабак, когото всички могат да мачкат. А ти какво? Побягна.

За разлика от последния път, сега непознатият не звучеше като приятел.

- Но аз не исках да ги наранявам.

За първи път звучеше така, сякаш наистина си вярва.

- Колко пъти трябва да минаваме през това? Те ще те наранят въпреки всичко. Какво ти пука за някакви си лигльовци, които и без друго ще те смачкат? Помниш ли заека, Денис? Помниш ли, че това си ти?

Денис поклати глава. Беше му омръзнало да слуша тези сравнения. И какво, ако беше такъв? Това не означаваше, че трябва да се превърне в чудовище.

Отново извади ножа от джоба си. Някакви неясни изречения се опитваха да размътят мозъка му, но той беше впрегнал слуха си в сърцебиенето на бебето куче и не им обърна внимание. Подаде острието на непознатия.

- Нямам проблем да бъда заек - заговори с протегната ръка. - Ще се справя.

Непознатият хвана ножа за острието. Завъртя го няколко пъти в дланта си. След малко продума:

- Някой ден пак ще се срещнем, малкия. И тогава ще видим дали ще си на същото мнение.

Защо да не съм…?

Но преди да довърши въпроса си, Денис беше останал сам. За момент се зачуди. Трябваше ли изобщо да говори с някого? Беше сигурен, че допреди минута усещаше чуждо присъствие. Най-вероятно си в