Моето голямо гръцко лято

и от киви, лозя, царевица и слънчоглед, необятни полета с аспержи, соя, боб, нежнозелени оризища, доматени и патладжанени градини, бостани. „Няма такива дини като гръцките, тази година удариха десятката.“, коментира смоленецът Христо, който от десетилетия живее тук. Огромните динени кълба, като топки за ръгби, достойно да бъде играно на Олимп, са по петнайсет килограма едната, от сърцевината им капе розов сироп. Продават ги почти на безценица, по 3 евро едната. Камиони с открити ремаркета, трактори, пикапи разхождат непрекъснато едни дини нагоре-надолу по пътищата. Пътувайки ги наблюдаваме, натъркаляни по полетата, шаренеят се на слънце, и те плажуват. Един камион завива остро пред къщата ни и от каросерията се изтъркулва един шарен гигант, спира го пътната врата и се чува - прассс. Пуква се, а сърцевината й се рони като захар. Пътно транспортно произшествие с диня. „Наша е, сама ни намери“, възкликва Христо, „Режи я“! Търся достоен за обемите нож и борбата започва. Херакъл се бори с чудовището. Поглеждам в небето, нито едно облаче, а там, в синкаво-млечно-бялата от маранята далечина, се вижда морето и една огромна планина, която, изниква в средата му. Друго, морско чудовище. Остров Тасос.

Още докато пътуваме насам, виждаме множество пръскачки, които обливат с живителна струя полята, насяти с какво ли не. В далечината тъмнозеленеят горички с райски ябълки. Лотус, така наричат това дърво гърците, официалното му име е персийска ябълка, и те искрено вярват, че от Омирово време до сега това е плодът на насладата, безцелното неведение и забравата. „Да, точно това е, което са яли моряците на Одисей“, убеждава ме съседката Панайота, „и така забравили своята Итака. Само той не ял и… останалото го знаеш“. Вероятно затова тази ябълка не я обичат много-много тук, отглеждат я, но предимно за износ. Боят се, току виж, забравили родната Гърция. Както и кивито, не го ядат за удоволствие, по-скоро като лекарство, но то е модерната и доходоносна култура, която е изместила лозята, може би от две десетилетия насам.

Грижата за щъркелите и лястовиците е явна: всеки електрически стълб е превърнат в апартамент за птици. Електро-разпределителните дружества стягат гнездата в късна есен, поставят железни обръчи, там където са разкъсани от силните червени клюнове. Като си дойдат на пролет, грижливите стопани ще завият нови клечки около тях, ще свият дом. Говорят на техния странен език, гръко-арабски, лястовичо-щъркелски. Щъркелски комшулук стълб до стълб. Живеят като истински гърци, мътят и ловуват заедно, верни на своя партньор, и си умират да общуват.

Пътуваме към Агиязма, където е нашата къща. Тук повечето имена на селища означават извори, ручеи, чешми – Пигес, Агиязма. Аязмо, свещен извор с жива вода.  Наистина благословено място е за всякакви живи твари, малки и големи: таралежи, лисици, бели чапли, кукумя