Заек

- Добре - едва продума той.

Усмивката на странника за пореден път засия.

- Умно момче!

С тези думи го пусна.

Още преди Денис да усети липсващата ръка, мъжът вече го нямаше. Беше заминал точно както се беше появил - просто така.

Момчето не бързаше да се прибира вкъщи. Стоя навън, докато слънцето не започна да се слива с хоризонта. Беше прекарал това време в лутане из мястото, на което непознатият го беше довел. Влачеше крака по пътеките.

Когато се върна у дома, цветът на небето беше медено оранжев. Сенки на дървета, къщи и магазини рисуваха любопитни картини по асфалта. Денис обаче не им обръщаше внимание. Той виждаше единствено капещата кръв на безжизнен заек. Нищо повече, нищо по-малко.

Щом стъпи в улицата си, беше посрещнат от познат доброжелател. Кучето на съседа му, Харпия, бързо легна в краката му и започна да ги ближе с влажен език. Някога ловджийско куче, тя беше висока и едра порода, с много дълги крака и здраво тяло.

Кафявите петна по светлата ѝ козина блестяха като злато под залязващото слънце. С времето тя се бе превърнала в пазителка на махалата, като обикаляше свободно улиците и гонеше коварните белки.

За разлика от обикновено настроението на Харпия също не беше приповдигнато.  Няколко дни поред, откакто беше загубила малкото си, тя все седеше с клюмнала глава и виеше жално. Денис погали кучето и влезе в двора на къщата си.

Опита да спести възможно най-много подробности, докато разказваше на родителите си какво му се бе случило, макар и те да не спираха да задават въпроси. Майка му прекара вечерта в промиване и превързване на рани. Държеше го здраво, сякаш всеки момент някой можеше да я раздели от сина ѝ.

Баща му прекара час в разговори с полицията и в разправии по телефона. Въпреки всичко беше длъжен да запази самообладание. Дори се опита да разведри малко Денис.

-