Заек

Непознатият не беше местен. Тъмносиният му костюм на бели райета надминаваше семплите облекла на местните. Дрехата беше изгладена и ухаеше на чисто. Зализаната му черна коса беше покрита с шапка федора. Лъскавите му обувки не бяха създадени за прашните пътища или за гъстите храсталаци, където се намираха в момента.

- Аз, ами… ти ме познаваш? - най-накрая успя да промълви, като се опитваше да избегне погледа на странника.

- Не ставай глупав! Ти си Денис! Знам родителите ти, знам училището ти! Бих казал, че знам и приятелите ти, но ти май нямаш такива, не съм ли прав? – повиши тон мъжът - Не се съмнявай в мен, момче! Познавам те по-добре отколкото ти се познаваш.

Дистанцията между тях се беше стопила драстично. Дългата ръка на мъжа небрежно обгръщаше момчешкото рамо. Лицата им бяха толкова близо, че Денис нямаше друг избор, освен да гледа право в безкрайните тъмни тунели, който чудакът имаше за очи.

- Аха… - продължи Денис. - И кой си ти?

На този въпрос непознатият замахна пренебрежително с ръка.

- Аз не съм важен. - Устните му продължаваха да рисуват лисича усмивка. - Това, което трябва да се запиташ, е защо позволяваш на някакви разлигавени хлапета да се подиграват така с теб.

Денис се смути при споменаването на групата побойници. Истината беше, че нямаше желание да говори за тях. Нито с него, нито с когото и да е било. Искаше да се затвори в кутия, да се заключи отвътре и да се скрие от света, докато някой не го изкара насила. Мъжът обаче не спираше да го притеснява с присъствието си. Някак си той бе видял всичко и нямаше да се задоволи с мълчание.

- Те не удряха толкова силно. Добре съм.

Плахият му глас не го караше да звучи по - убедително.

- Да бе, добре си. Това го разправяй на някой недовиждащ. Погледни се само, мърляв, кървав, едвам си стоиш на краката. 

Погледът му набързо обиколи цялото му тяло

- Винаги така правиш, знаеш ли? Винаги ти ставаш за см