Заек

Думите на баща му изплуваха в съзнанието му. Някои деца са лоши, защото не получават достатъчно прегръдки. Но за Денис прегръдките не бяха нещо чуждо. Нямаше причина да е лош.

Спомни си майка си. Представи си нежните ѝ ръце и как те никога повече нямаше да го докоснат, ако носеше маска на звяр. Представи си къщите на другите момчета. В тях също имаше майки. А Денис беше на път да направи завръщането им у дома невъзможно.

Тревата беше красива под утринните лъчи. Не искаше да я боядисва в червено. Уханието на роса беше прекалено хубаво, за да го замени с вонята на развалено месо. Не можеше да позволи това да се случи.

Денис впрегна цялата си сила, за да свали ръката си и да прибере ножа в джоба. Щом го пусна, усети как шумовете в главата му изчезват. Лицата на хулиганите бързо възвърнаха обичайния си цвят. Стойките им пак бяха уверени, сякаш не помнеха ужаса, който до преди секунда изпитваха.

Денис нямаше много време за размишления. Възползва се от последните мигове спокойствие. Втурна се напред към кученцето, грабна го и тръгна да бяга.

С обиди и заплахи локалите го следваха. Денис нямаше време да прецени колко бързи са те - всяко разсейване можеше да му коства всичко. Направи единственото, за което се сети - тръгна към мястото, което на което бе вчера с непознатия.

Не му стигаше въздух. Кутрето в ръцете му го завличаше надолу. Преследвачите му се спъваха в твърдите неравностите, но не губиха мишената си от поглед. Тяхното дишане също беше тежко, но не от умора, а от пожара на омразата. Отново бяха на един замах разстояние от жертвата.

Денис впи зъби в устната си. Преглътна сълзите си. Отказа да даде на краката си почивка. Може би беше плячка. Най-вероятно не можеше да се защити. Но първо трябваше да го хванат.

Започна често да сменя посоките. Спомни си неестествения маршрут, по който беше вървял. Краката му ловко заобикаляха камъните. Ниският ръст му позволяваше лесно да преминава през препятствията от жива растителност. Обръщаше се ту наляво, ту надясно, ту пак наляво, като водеше преследвачите по един безкраен път от еднакви стъбла и храсти. Не след дълго настървените момчета започнаха да забавят ход, а накрая  съвсем изостанаха. 

Денис