Сънолом

Виждам числата как преминават през мен
Докато млада циганка събира морни карамфили
Една след друга прескача тя саксиите без пръст
Щастливи, но сякаш пред плач са улиците ти, Истанбул

Свежи като след бели сънища са твоите погледи
Точка, от която открехваш тихи улици
Към пустини, откъдето няма завръщане
Светлите ти стъпки, ръсещи мирис на вълни
Препускат по градските покриви

Казах ти, понякога живеенето е смърт
В постели, поръсени с пепел, в сън – съноломен
Отчаяние на неистово растящи клони е
Оставя мечтите в мрежа от страх
Оставя ги, просто да умрат – умирал съм и то как

Блясъкът в очите ти е покана за дълго пътуване
Свеж като нетърпеливо мушкато, напиращо към прозореца
Искаш да изправиш умореното ми тяло – да полети
Ала не знаеш, че пътищата минават през мен
Не знаеш как тъжните ми крачки лъкатушат по тях

Истанбул, ти си фар на моя бряг
Който пази и осветява съдбата ми
Пуснал въдица в стиха ми, въпреки вълноломите