Литературната 2023 на Дружеството на писателите - Пловдив

а само част от уроците, които могат да се научат тук. Своеобразен медиатор е учението на Петър Дънов, разстила се като платно Паневритмията, за да се окаже, че космичното и земното не всякога могат да се разположат на диаметрално противоположни пространства. Заедно съжителстват текстове, написани преди десетилетия и в най-близко време, но това не пречи на съвместното им съжителство. Земното кореспондира с порива за извисяване над битийното и дава път на надсетивните възприятия. При космичното е подадена ръка от автора, за да се постигне диалог между него и кода на възприятие от читателя. Игровата ситуация при децата очертава точно тази възможност.

Само че, когато се премине към фантастичното, литературата обича да поставя проблеми, докато филмът играе с образите. При Светла Панайотова необичайното се регистрира, но не е изведено като проблем.Фабулата не стига до някакъв вариант на съпоставка с друга фабула . Какво се получава – ситуацията е необичайна, но издържана по своята логика, като непосветените или частично озарените могат да я фиксират – човешкият летеж, появяващите се и изчезващи, т. нар. „напреднали същества“. И толкова. Въпреки това е изпълнено едно от пожеланията на този тип книги – много подвижен авантюрен сюжет.

Обърнатите към реализма текстове се откъсват от какъвто и да е битовизъм и общуването е с духа на мястото. Така се появяват Розовата долина, морето, Родопите, Мусала, Рилските езера, а погледът към този релеф често е съизмерим с Дунавската равнина. Оригинално е решението за обхващането на една география на духовността, но на места повествованието става хибрид между документалния разказ и потърсената условност. Това несинхронизиране се открива и като уязвима страна на композицията на книгата – вписването и на стихотворения в нея. Те не допълват представата, а въздействат като откровени плеоназми. Не може да се пренебрегне фактът, че обликът на текстовете е обърнат към духовното познание и Светла Панайотова го солидаризира със своето многолико обкръжение.

Като цяло това са проблематични книги, защото в структурата си носят различни послания. Конфликтен при тях остава въпросът къде е доминиращото начало и как то ще се възриема.

Книгата на РАДКА АТАНАСОВА – ТОПАЛОВА „СПОДЕЛЕНИТЕ ПРОСТРАНСТВА“ носи двуизмерността между разказите и очерците. Този модел на „събраното“ има своите права, но и създава противодействия между текстовете. Съвсем не реторичен е въпросът дали всичко, което е написано, трябва да бъде публикувано. В първата част са разказите. Те са отдалечени от съвремието, въпреки че винаги може да се открие универсалното. Ситуирано е едно неопределено време, при което възприемането е затруднено от архаичния тип изказ – присъствие на познати фразеологизми от фолклора, образност, на която е спестен психологизмът. За жените се оформят няколко типа характеристики: „силна българка“, „силна жена“, „мъжка жена“, „лична мома“. Малко се обърква традиционният тип образност жена да рухне като дъб, капсулов