Литературната 2023 на Дружеството на писателите - Пловдив

;пречи да се появят поетични импресии за пътя на листата, да се осмисли поривът и неговото сдържане, зад който се открива поредното голямо отлагане. В стиховете, както и при Елена Диварова, и Екатерина Костова, се появява една регионална география, мотивираща свързването с поредния град в живота и как той въздейства. Това, което отличава тези стихове е своеобразната нагласа да се противодейства, да няма отстъпление. В отделни тематични ядра прозвучават думи и музика, насочващи към поливалентност при възприемането на редовото и необичайното в живота. Гигантската анафора „свят“ извежда от полето на битийното, за да формулира обичта като основна движеща сила. В тази стихосбирка има ясно изразени търсения по отношение на формата. Между традиционната постройка на стиха се появяват постмодерни решения, които с фрагментарността си настойчиво изискват съпреживяване, има и прозаично „парче“, което според правото на личния избор си има своето място, но излишно натоварва общото впечатление с еклектика. Същевременно през каквито и търсения да се преминава остава основната опозиция – срещу рушенето има готовност за градеж и ярко изразена съпротива. Това движение между наблюдавано и осмислено завършва с топлотата на традиционния финал – родната стряха и мама. По тази причина очакванията са по посока на една по-избистрена концепция за цялостната конфигурация на текстовете.

Погледът е към ТАНЯ А. НИКОЛОВА И „АУРА НА ЧУВСТВАТА“. Проблемът при тази стихосбирка е, че преживяното не е отразено равнопоставено на това, което вероятно е преживяно. Личният летопис има своите права, но това е по-скоро едно писане за себе си. То започва от „Родова памет“ и често срещаната за създаденото през 2023 година за корените и завършва с Космоса и самоопределението за частица от Вселената. Нищо против познатото, но то е лишено от оригинална образност и останалото е личен разказ, който би могъл да се впише в сборния портрет за Човека и Всемира. В първата част на книгата доминира темата за любовта, която преминава през очите, ръцете, устойчиво присъстват дланите, за да се премине към любовта като истина и вулкан. По-различна е посоката за чувството като „пустиня на свободата“, но то не е разгърнато. Пропусната възможност е само загатнатата тема за любовта като „Еверест на плътта“. Този устрем веднага е балансиран от житейски отново познатото и в никакъв случай непренебрегнато : „Редя огнището/ на нашето днес.“ Всичко това е съпроводено с имена на композитори, но ритмиката, атмосферата я няма в стихотворенията. Тя е предполагаема. Не може да постигне и ролята на фон. Затова пък ги има толкова срещаните: архаична невеста на любовта, нямат край раковините от морето, които събират тайни. По същата причина и трудно могат да се приемат други подобни асоциации за мидите и раковините като морски чанове. Поотделно те си имат своите полета и тяхното пресичана не предполага желаната образност.

Трябва да се уважи усещането за ранимост, но лирическата героиня едновременно се само