Заек

Докато ги гледаше отдолу, Денис не можеше да не забележи външния вид на момчетата. Може би беше заради позицията, но всички му изглеждаха еднакво. Същата късо подстригана глава. Същите черни дрехи. Същите сурови, преливащи от злоба очи. Нищо чудно, че не го харесваха. Отличаваше се прекалено много, за да получи одобрението им.

След няколко минути тупане, биене и хулене локалите започнаха да се отегчават. Всеки се изхрачи за последно, а после намахано тръгнаха напред. Един заговори подробно колко му се яде сандвич с пуешко, а останалите се хилиха и му кимаха насреща, сякаш не помнеха момчето, което още лежеше върху тревата.

Денис не усещаше тялото си. В същото време всяко малко движение го караше да скимти като куче. Поетите удари бяха превърнали костите му в каша. Не беше сигурен дали нямаше счупвания. Синините му бяха придобили тъмнолилав оттенък. Кръвта около носа му беше започнала да изсъхва и да се превръща в коричка. Присви очите си. От тях потекоха цели реки.  Най-накрая можеше да си позволи да поплаче.

Стоя така дълго преди да се изправи. Отнеха му няколко опита, но накрая успя да се надигне на четири крайника, а после да прехвърли цялата тежест на краката си. Замая се, но съумя да се задържи. Помисли си как ли изглеждаше от страни - мръсен, безсилен, сякаш тепърва се учеше да ходи - и отново му се доплака. Чак сега мозъкът му успя осмисли какво му се беше случило и колкото повече време минаваше, толкова по - зле започваше да си чувства.

- Тежък ден, а?

Думите дойдоха като гръм от ясно небе. Наоколо нямаше други хора. За секунда всички болежки на Денис изчезнаха и умората му беше заменена от паника. Подскочи няколко сантиметра встрани и едва не загуби равновесие при приземяването. Потърка зачервените си от сълзи очи, за да се увери, че не го лъжеха.

Пред него стоеше висок строен мъж. Изглеждаше млад, въпреки ситните бръчки, които покриваха лицето му. Кафявото в очите му почти не се забелязваше от черните му като въглен зеници. Той огледа детето пред себе си и с лукава усмивка се приближи към него, сякаш срещата им беше нещо обичайно.

- Денис, не са ли те възпитали? Не бива да мълчиш, когато някой те пита нещо - закачливо подхвърли мъжът.

Гласът му беше дразнещ - неестествено груб и дрезга