ФРЕНСКО ГРОЗДЕ

            Прекарах нощта в обятията й. Топлината на гръдта й ме бе приспала сладко.  

            На сутринта тази мургава мома, която щеше да бъде радостният лъч на лятото, което щях да прекарам в платото, ме посрещна засмяна: „Я да видим още ли са зачервени очите на моя черноок. Сега ще ги умием с мляко. Много ли плака?” С нея местата тук щяха да добият смисъл, с нея щях да позная природата, с нея щях да навляза в дебрите на женското тяло.  

            Докоснах зеленото. Плодчетата бяха кръгли, топчести. Не ми даде сърце да ги откъсна. Спомних си вкуса на устните й. Задържах го между езика и небцето. Тръпчиво! Докато притискахме плодовете на френското грозде между устните си, внезапно се бяхме оказали език в език.

            Когато в онази далечна първа заран я бях назовал „кака”, тя строго ме бе смъмрила: „Наричай ме по име!”

            Бях твърде боязлив, когато тя, в най-затуления кът на градината, за първи път ме поведе към телесните си потайности. Тя учеше, аз научавах.

            „Миличък, та те не се галят така. Хич ли не си сукал! Олеле!” Никога нямаше да забравя учудването й. Бях почервенял като рак.

            От нея научих езика на съприкосновението, речта на досега, езика на обичта.

            По-късно тя беше тълмач на чувствата ми. Вкусът на френското грозде, което тя наричаше „любовен плод”, ми е липсвал. 

            И сега, застанал пред зелената преградка, не посмях да докосна сияйните й плодове. Сякаш ръката ми щеше да изгори. Обърнах лицето си към тръпчивия вкус, ръката ми тръгна сама… посегнах… върна се.

           „Вкуся ли,