Само с няколко дълги и бързи крачки се изравни с нея и я изгледа от главата до петите, и още преди тя да се е отърсила от срама и да му е теглила една, за да го разкара, той вече беше започнал разговора:
– Оооо, първолаче,[3] а? Не съм те срещал досега? Ако ни беше видяла някоя от твоите приятелки, сигурно щеше да каже, че си подхождаме. Щеше да ме пита защо не съм ти се пуснал още. Пък, викам си, какво ще чакам да ни кажат, я направо да те питам, а?
Несвикнала с такива ситуации, нито с това някой да влиза така свободно в разговор, а и като не можеше да му отговори по друг начин, тя дръзко изстреля:
– Първолаче? Я, моля ти се, бягай, трябва да вървя, закъснявам.
Искаше му се да продължи разговора, защото му се видя интересна реакцията на момичето, затова додаде:
– Оооо, чудо голямо, като закъснееш... Ама разбирам, щом си такава паникьорка, сигурно ще ти се карат вкъщи, ако закъснееш.
Червенината по страните ѝ вече ясно показваше яда и срама ѝ. Не остана длъжна, ами се спря, обърна се към него, гледайки го право в очите, и още веднъж се опита да го откаже от намерението да води разговор с нея:
– Ако ти си нямаш работа, това не значи, че и другите са като тебе. Върви си, моля те, ходи се „пусни“ на приятелката ми, тя и бездруго само такива като тебе чака.
Каза това и ускори крачка, а той остана на мястото си, проследявайки я
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.