ПЛОВДИВСКАТА ЛИТЕРАТУРНА 2017-а

речупва“ във времето, за да прозвучи премисленото отношение към натрупаната житейска мъдрост. Тогава като диптих въпреки различните времеви пластове прозвучават стихотворенията „Живи и мъртви“, „Поклонение“, в които се надхвърля експресията на емоционалността в екстремния миг на окончателното сбогуване, за да се стигне до универсалната истина за действително съхранимото. Тук естествено заема своето място стихотворението „Петдесет“. В него е центрирана цялата житейска драма на изминатия път. Убедена съм, че ако тази творба смени гледната точка от „аз“ и премине към „той“ ще се постигне емблематично универсално внушение. Така се излиза и от ограничението на себеналожения автоформат. Стихосбирката на Мария Панчовска създава усещането за постепенното изкачване по хълма на познанието за света и себе си, като над всичко остава вдъхновението, нагласата за превъзмогване и продължението.

Тук намира и мястото си и Бианка Габровска със стихосбирката си „Когато любовта прекрачи прага“. Един много личен поетичен коментар на различни състояния от любовното изживяване. То може да се проследи като началото, като вглеждането във взаимността, за да се стигне до раздялата. Появяват се афористични твърдения и преживяно познание,които изграждат облика на чувството в неговата закъсняла внезапност или като равносметка за преминалото. Самата Бианка Габровска има много точна оценка за връзката между житейски факт и творчески акт – любовното чувство не може да бъде обречено на забрава, защото, по нейните думи, е вградено в стих. Едновременно с това и апострофира превратната представа за текстовете си: „А не от стих любов да правя.“ Въпреки доминантността на тези съкровени чувства тя търси и другите изконни ценности – себе си на фона на времето и размисълът за понесеното, домът с движението в него – от пълнота към празнота, родителите, останали в отминалото време, децата – близки и далечни. Тогава, когато се излезе от пространството на осмислянето и неизменното обръщане към любовта, се появяват стихотворения, които напускат единичността на личното и звучат въздействащо обобщено – „Старецът с лалетата“, „Старецът“, „Човекът“ и би било добре да се появят още такива текстове.

Стигаме до Екатерина Костова и „Думите ме носят“. Това е една добре конструирана книга, която в отделните си корпуси преминава през самоопределението, улавя хронологията на пътя като усещане за напластеното преживяно, вписва личността в контекста на обгръщащото я пространство, като стига до най-съществените характеристики на заобикалящия свят и накрая се приземява в дома, през който са минали битки с ветровете, всекидневното умиране, когато се забравя, че животът продължава, за да се стигне до възможността за сътворяване на ново начало, което е населено с най-скъпите хора. При тази организация на текстовете се очертават три пласта: вглеждането в себе си и размисълът за хода на времето и промените, които могат да бъдат постигнати. Вторият – моделът на света и ако перифразираме