Първородният грях

Показвайки глава като тиква,

с вежди като водорасли върху смрадлив камък

кошмарът се препъва и чуваш как тропа по вратата

преди да изхълца и изчезне...

Държи се като обидено, старо куче, което хленчи отвън на прага.

Мислеше, че си го загубил, напускайки Омаха,

защото изглеждаше свързано тогава с дядото,

който имаше липома върху челото и седеше на верандата,

постоянно докосвайки скъпоценната буца.

Тя бе като кафяв нар - част от изкуфелия старчески мозък.

Срещна го по-късно в Харвард Ярд под историческата камбанария,

която отброява полунощ - звънка като наковалня.

И се чудеше как е дошъл, защото беше толкова глупав,

с празни ръце, скромен и със сигурност без нищо в джоба.

Или е пътувал гратис, или дядото му е платил билета.

Ти бе почти добродушен тогава, още нямащ носталгия,

а той измъчвайки лицето си само мяукаше без да говори.

След това цялата мъка по дома изцяло те обзе,

Но го срещаше без колебание във всички географски ширини -

все така мил.

И разбра, че нищо никога не се губи, а Бог всичко вижда.

Но никога не се появи в квантовата слънчева яркост

за да те засрами пред приятелите и нямаше нищо общо

с обществения опит и частната реформа.

Не смяташе никое легло за твърде тясно - стоеше с изкривени устни

и разтърсваше голямата си глава, тъжно както скитникът евреин.

Никога не го срещна на лиричните арсенови ливади,

когато децата плачат, а сърцето е камък в пазвата.

Нито в мъчителната градина като яйцевиден ужас,

мъхест като праскова или алчен като вкус на слива -

класическа предпазливост или налудничав аксиом.

Не беше там, когато възкликна: "Надеждата е порутена от

катастрофалната слава на морските петна и слънчевата болка на жълтите върхове.

Къде са крепостта и щитът на новата невинност?".

Тогава той се появи след всички разписания и всички карти,

в сблъсъка на здрача крещейки: "Винаги, винаги, или може би".

Често си се местил и рядко си оставял адрес,

и вътрешно си се радвал, когато твой връсник умре

с чувство за очистване и надежда, които цъфтят при бедствие.

Но ето че той не е умрял, идва с ръка по детски несигурна

да те подкупи с шоколад или играчка, която ти е била скъпа.

Опитва ключалката, ти чуваш но не се събуждаш.

Няма нищо забележително в този звук на вратата.

По-късно може да чуеш как обикаля по тъмната къща,

препъвайки се във всеки праг /като майка, която става през нощта

за да търси снимките на своето детство/.

Или пръхти в задния двор като стар кон на студено пасище.