Опрощение

Сърцето на Росица силно затупка. От очите й потекоха сълзи, а в мислите й кръжаха все едни и същи думи: „Ти знаеш на кого да ги дадеш!”

„Да... защо пък не! Може би това е решение!” – изненада се Росица от внезапната мисъл, която нахлу в главата й.

Изчака да свърши венчавката, приближи се до младоженците, поздрави ги и прошепна простичко:

- Обичайте се винаги! Това е от мен. Всъщност... от мама Кармен са. Споменавайте името й! – и подаде пакетчето със златните накити, като събра ръцете на младоженците в едно.

Младите послушно повториха в един глас:

- Мама Кармен…

И нищо не попитаха. Приличаха на два влюбени гълъба, и с пламнали от любов очи пиеха на глътки святата си любов. Като че ли знаеха всичко за всички и не питаха. Бяха така спокойни, сякаш са очаквали този момент. Благодариха скромно и се целунаха...

... А през купола на църквата се подаваше късче небе, по него се носеше едно малко бяло облаче и ако човек се вгледаше по-внимателно в него, щеше да забележи, че бе наметнало бял булченски воал и плуваше по небето, като се усмихваше на целия свят.