ФРЕНСКО ГРОЗДЕ

се бе сторило, че изпускам гривата й и ще се сурна през врата й във водата, та затова бях приклещил краката си плътно в корема й. Сякаш че бе предугадила, изправи се и изцвили. Ужасът ми растеше. Нейде отдалече долетя и кучешки лай.

            Бях пожелал тутакси да умра на място, да се вкаменя. Но червената кобила не само не ме бе оставила, ами понесла като вихър. Сънят капеше от очите ми. Кучешкият лай се чуваше ясно, бях усетил, че сме попаднали на твърде прашен път. Лунният светлик багреше камъните, дърветата, тревите. Пред нас се бяха очертали плетища. Значи, бяхме наближили населени места. Бях усетил топлина в себе си.

            Гладкият преход на кобилата към раван бях отдал на близостта ни до платото. Ушите й потръпваха, все едно предусещаха нещо важно. Наостри ги. В далечината се очертаваха светлинни снопове. Този път се бяхме устремили не срещу звука, а право към светлината. Странен мирис ме бе обгърнал. По-късно щях да науча, че така мирише хвойната като гори.

            Там, закъдето бях тръгнал с радост и пристигнал с куп премеждия, имаше да научавам още много неща.

            Изведнъж плетищата се бяха превърнали в дворове, а те в къщи. Минахме по тесен безлюден път и се озовахме на дървен мост. Бях изплашен. А кобилата вървеше досущ като селски бей, завръщащ се вечер у дома. На моста се спряхме. Тя разлютено изцвили. Ушите й отново бяха щръкнали. Зачатка с предните си копита. В отговор на звука от подковите последва човешка гълчава. Или аз го бях разтълкувал така. Вече бяхме на отсрещната страна. Бях надникнал във водата под моста. Отразената луна. Спомних си сребристото мълчание, с което ни беше съпътствала. Сияйни камъчета блещукаха във водата. Вслушах се в ромона на реката. Разбирайки, че се отдалечаваме от луната, се бях сепнал. Вече бяхме пред един вратник. Червената кобила беше изцвилила свирепо. Страхът от дивото, който таях в себе си, бе прераснал в планина. Към нас бе приближила треперливата светлина на фенер в нечия ръка. Бях различил множащи се човешки гласове, идещи от двора.

            Появи се възрастна жена с две моми до себе си...

            „Бива ли дете да се праща така?”– рече ядно тя. Но не се разбра към кого бяха отправени думите й: към нощта, към луната или към кобилата. Мургавата от момите се