Навреме

олкото нея, което си беше забило носа в някаква тетратка. Така и не можеше да разбере как хората бяха способни да се занимават с нещо друго докато се возят в  автобус. Тя винаги трябваше да следи пътя, в противен случай вероятността да отиде на неправилно място беше огромна. За момент си помисли, че момчето беше от същото училище и можеше да върви с него, което определено щеше да е улеснение. Тази надежда обаче, бързо беше разбита, защото младежът слезе още на следващата спирка. До тук с успокояващите мисли.

Пътуването мина спокойно. Може би прекалено спокойно. Личеше си, че шофьорът не бързаше за никъде, за разлика от Ваня. Когато слезе на центъра часът беше 6:49. Имаше десетина минути, а все още трябваше да мине през грамадния площад, който на всичкото отгоре не познаваше много добре. Не трябваше да губи повече време.

Интуицията ѝ казваше, че ще е най - сигурно ако тича, но изобщо не обичаше да събира обърканите погледи на минувачите със себе си, затова този път реши да се въздържи. Вместо това избра почти също толкова ефективен метод - бързо ходене. Може би дългите, разкривени крачки, които правеше, я караха да изглежда малко смешно, но пак беше по - добрия избор. Мина през площада като японски влак стрела и пое към уличката в ляво, където се намираше гимназията. За малко да направи голямата грешка да завие към тази вдясно, която щеше да я отведе до някакъв ресторант за бързо хранене, но бързо се ориентира.

Доближи сградата. Това, което ѝ направи впечатление е, че беше голяма. Определено имаше и по - интересни части от архитектурата ѝ, но точно в този момент не можеше да им обърне нужното внимание. Влезе вътре и се опита да си спомни в коя стая трябваше да отиде. Нямаше други хора в коридорите, което не ѝ харесваше. Започна да се катери ускорено по стълбите, етаж след етаж, когато осъзна, че кабинетът ѝ беше разположен на партера. Веднага се завъртя на 360 градуса и слезе надолу, като леко се пляскаше по челото. След още малко лутане видя и търсената дестинация - кабинет №8. Засили се към него, натисна дръжката и отвори тежката врата. Вътре, нейни връстници си говореха и смееха, някои от тях  хвърлиха любопитни погледи към нея , а учителката по география разглеждаше нещо на бюрото си. 

В този момент, звънецът би. 7:00. Ваня облекчено си пое глътка въздух. Беше навреме.