СТО ГОДИНИ СРЕД МАРГАРИТКИТЕ

Аз съм прост човек улична котка аз не пътувам

ни надалеч, ни току-така, аз не вярвам в чудеса,

роден съм тук и не издържам тестовете ви за

благородство ни мерките ви обичайни за

успех; бутнете ме и ще ви бутна за отплата, затуй ме оставете

с моя джубокс и бирата ми и ще я караме

съвсем добре; да, тук съм се родил, във град

пристанищен, викаме му рибени глави и валентинки, аз съм

прост като въже, момче за стръв и за такъми,

моят корпус се жули в дока призори

двигателят ми пени омазнените води – нощем,

когато сънувам, чайка лети сред орлите

и какво, ако вали, аз попивам дъжда като

разсол туршиен, пия го до дъно и шампанско

го зова. Нека си притичват пристанищните плъхове

на воля и аз съм тъй, а вие – толкова ли сте различни,

с обеците по ушите и колежанските си дипломи?

Щом падне нощ, кой притежава звездите?

Наравно духа вятърът за всички, а

вълните принадлежат на оня, който ще отплува

в тях. Зная, липсва ми чувство за хумор, но поне знам какво

ми липсва; моят образ в огледалото е собственото ми

лице и знам кое какво е, кепенците щом паднат. Посочете ми

изхода и ще си хвана пътя. Посочете ми точния момент

и ще драсне котката защото времето – то е тела в движение

а аз съм търпелив човек и човек на действието – метнете

ме като тухла през градинския зид и ще легна там

сред маргаритките за сто години, ако трябва,

сто години – но ще си намеря еша.